Тайната отвъд материята

СВЯТ ОТ ВЪЗПРИЯТИЯ

Ние никога не можем да достигнем до първоизточника на съществуващия в мозъка ни свят

Както бе показано досега, всичко, което преживяваме, виждаме, чуваме и чувстваме в нашия живот, става в мозъка ни. Така например човек, който гледа през прозореца, докато седи в креслото си, усеща в мозъка си неговата твърдост и хлъзгавостта на дамаската му. Идващият от кухнята аромат на кафе се заражда в мозъка, а не в кухнята, която е на известно разстояние от нас. Изгледът на море, птици и дървета, които вижда през прозореца са формирани в мозъка образи. Приятелят ви, който ви сервира кафе, и вкусът на кафето също съществуват в мозъка.

Човек, който наблюдава някаква определена гледка, предполага, че вижда намиращия се пред очите му изглед. В действителност обаче тази гледка се формира в намиращия се в задната част на мозъка зрителен център. Уместният въпрос тук е: кой е този, който се наслаждава от наблюдаването на тези образи, ако това не е мозъкът, който се състои единствено от липиди и протеини?

Представете си, че влизате в тъмна стая, в която има голям телевизионен екран. Ако вие можехте да наблюдавате външния свят единствено през този екран, то след известно време е нормално да ви стане скучно и да искате да излезете.
Помислете си за момент, че мястото, в което се намирате, не се различава от гореспоменатото. Във вашия малък, тъмен череп, подобен на кутия, вие наблюдавате различни образи от външния свят по време на целия си живот. Вие продължавате да наблюдавате всички тези картини в мозъка си, без да излизате от това малко място и без да се отегчавате от него.
В допълнение на това вие никога не бихте повярвали, че наблюдавате всички тези неща през един екран. Зрението е толкова убедително, че в продължение на хиляди години милиарди хора са били неспособни да осъзнаят тази велика действителност.

     С една дума, човек, който седи в хола си и гледа през прозореца, всъщност гледа в своя хол, а видяната през прозореца гледка - от екрана в мозъка му. Това, към което човешкото същество ще се обърне като към "мой живот", е съвкупността от всички възприятия, събрани по смислен начин и гледани от един екран от мозъка. Човек никога не може да излезе от мозъка си.

      Ние никога не бихме могли да узнаем истинската природа на първоизточника на материалния свят извън мозъка. Не бихме могли да знаем дали първоизточникът, например зеленият цвят на листата, е такъв, какъвто го възприемаме. Също така никога не можем да открием дали един десерт е наистина сладък или това е просто начинът, по който мозъкът ни го възприема.

      Всеки, който размисли върху това, несъмнено ще види истината. Един такъв човек - Джордж Бъркли, излага тази истина в труда си "Трактат за принципите на човешкото знание" ("A Treatise Concerning the Principles of Human Knowledge"):

Посредством зрението аз получавам представа за светлината и цветовете, с техните отделни степени и разновидности. Посредством докосването аз усещам твърдо и меко, топло и студено, натиск и съпротива... Помирисването ми доставя ухания; вкусването-усещане за вкус, а слухът предава звуци... И когато няколко от тези бъдат наблюдавани, когато взаимно се съпътстват, то те започват да бъдат наричани с едно име и така стават известни като едно нещо. Така например, когато разгледаме едновременно определен цвят, вкус, миризма, форма и плътност, те започват да се третират като едно отделно нещо, означено с името ябълка. Друга съвкупност от представи съставя камък, дърво, книга и подобни осезаеми неща...12

     Истината, която Бъркли разкрива с тези думи, е следната: ние определяме един предмет, като интерпретираме различни усещания, които биват изпитани в мозъка. Както е случаят в примера, вкусът и мирисът на една ябълка, нейната твърдост и кръгла форма, както и усещанията, свързани с други нейни качества, се възприемат като едно цяло от мозъка и ние възприемаме това цяло като ябълка. В действителност обаче ние никога не можем да влезем в контакт с първоизточника на ябълката, а единствено с нашите усещания, свързани с нея. Всичко, което виждаме, помирисваме, вкусваме, докосваме и чуваме, са само копия в нашия мозък.

      Когато размислим върху всичко това, което дискутирахме до момента, то истината ще ни стане прозрачно ясна. Например:

      o Ако можем да видим улица озарена с цветни светлини и всеки един цвят със своя собствен великолепен нюанс в мозъка си, където в действителност няма светлина, то следва, че ние виждаме копия на пътните знаци, светлините, уличните лампи и фаровете на колите, които се пораждат от електрически сигнали в мозъка.
      o Тъй като никакъв звук не може да проникне в мозъка, то ние никога не бихме могли да чуем истинския глас на обичаните от нас хора. Ние чуваме единствено копия.
      o Ние не можем да усетим хладнината на морето и топлината на слънцето - усещаме единствено техните копия в мозъка си.
      o По същия начин никой не е в състояние да усети вкуса на истинския джоджен. Вкусът, който някой усеща като джоджен, е само създадено в мозъка възприятие. Това е така, защото човек не може да докосне, да види или да вкуси истинския джоджен. В заключение, през целия си живот ние живеем с възприятия-копия, които ни биват показвани. Тези копия обаче са толкова реалистични, че ние никога не разбираме, че те са копия. Например, повдигнете си главата и се огледайте наоколо в стаята. Вие виждате себе си в една изпълнена с мебели стая. Когато докоснете дръжките на креслото, в което седите, вие усещате тяхната твърдост все едно, че докосвате истинските дръжки. Истинността на показваните ви образи и превъзходното майсторство в сътворяването им са достатъчни, за да убедят вас и милиарди други хора, че образите са "материални". Въпреки че по-голямата част от хората са прочели, че всяко усещане, свързано със света, се формира в мозъка, тъй като това се преподава в часовете по биология в гимназията, образите са толкова убедителни, че те се затрудняват да повярват, че тези образи са само илюзии в техния мозък. Причината за това е, че всеки образ е създаден много истински и съвършено.

      Някои хора приемат, че образите се формират в мозъка, но твърдят, че първоизточниците им са отвън. Те обаче никога не могат да докажат това, защото никой не е в състояние да излезе извън съществуващите в мозъка възприятия. Всеки живее в една разположена в мозъка клетка и никой не може да изпита нещо друго освен това, което му се показва от възприятията му. Следователно, човек никога не може да разбере какво става извън неговите възприятия. Така че да кажем "навън съществува първоизточник", всъщност би било неоснователно предположение, защото няма нищо, което да бъде представено като доказателство. Нещо повече, дори и отвън да има първоизточници, то тези "първоизточници" отново ще бъдат видени в мозъка, което означава, че наблюдаващият ще се отнася към формираните в мозъка му образи. Следователно такива твърдения са недопустими, защото хората не са способни да достигнат до "материалните еквиваленти", които предполагат, че съществуват.

      Трябва да отбележим също така, че научното и технологичното развитие не могат да променят нищо, тъй като всяко научно откритие или технологично изобретение става в мозъка на хората и поради тази причина не им помага в достигането на външния свят.

Философът Д. Бъркли ясно изразява становището, че възприятията ни съществуват единствено в нашите мозъци и че бихме сгрешили, ако автоматично приемем, че те съществуват във външния свят.

Ние вярваме в съществуването на предметите само защото ги виждаме и докосваме и те ни се показват чрез възприятията ни. Нашите възприятия обаче са само представи в мозъка ни. Ето така, предметите, които възприемаме посредством възприятията си, не са нищо друго освен едни представи, които не са никъде другаде, а в мозъка ни... Тъй като всичко това съществува единствено в мозъка, то това означава, че ние се заблуждаваме, като си мислим, че Вселената и предметите имат съществувание извън мозъка ни. Следователно, нито едно от заобикалящите ни неща не съществува извън нашия мозък. 14

В допълнение можем да кажем, че за хората не е от значение това дали нещо, което човек не може да достигне, види или докосне, съществува или не, защото независимо от това дали съществува материален свят или не, човешкото същество единствено наблюдава света от възприятия, който е в мозъка му. Човек никога не може да срещне истинската същност на материята. Нещо повече, за всеки е достатъчно това да вижда копието.

Например някой, който се разхожда в градина с пъстри цветя, не вижда истинската градина, а нейно копие, намиращо се в мозъка му. Но копието на градината е толкова истинско, че всеки изпитва наслада от градината, като че е истинска, докато тя в действителност е въображаема. Милиарди хора както в миналото така и днес смятат, че виждат първоизточника на всяко едно нещо. Следователно няма причина, поради която хората да се интересуват от "външния свят".

Човек, който кара кола, вярва, че пътят и дърветата, покрай които минава, са далеч от него. Всичко, което вижда обаче, в действителност е на една равнина в мозъка му, така както на снимка.

Чувството за дистанция е същo намиращо се в мозъка възприятие

     Представете си една блъсканица на улица с магазини, сгради, коли, клаксони... Когато погледнете към тази картина, тя изглежда, сякаш е истинска. Това е и причината повечето хора да не могат да разберат, че картината, която виждат, се поражда в мозъка им, и погрешно предполагат, че всичко това е реално. Картината е създадена толкова съвършено, че е невъзможно да разберат, че образът, който възприемат като реален, не е първоизточникът от външния свят, а само копие, което съществува в мозъка им.

     Елементите, които правят тази картина толкова убедителна и внушителна, са дистанцията, дълбочината, цветовете и светлосенките. Тези елементи са използвани с такова съвършенство, че се превръщат в триизмерни, цветни и живи образи в мозъка. Когато към картината се прибавят безброй много детайли, то се появява един напълно нов свят, който, без да осъзнаваме, през целия си живот приемаме за реален, въпреки че ние единствено го интерпретираме в мозъка си. Представете си сега, че карате кола.

     Воланът е на една ръка разстояние от вас и има светофар на около 100 метра (или 300 фута) пред вас. Колата отпред е на около 10 метра (30 фута) разстояние, докато има планини, които според вас би трябвало да са на много километри (мили) разстояние от вас. Всички тези преценки обаче са грешни. Нито колата, нито пък планините са толкова далеч, колкото ги смятате. В действителност цялата тази картина, като на филмова лента, съществува върху една двумерна рамка, на една-единствена повърхност в мозъка. Образите, отразени в очите, са двуизмерни като тези на телевизионен екран. При това положение как би могло да стане възприемането на дълбочина и дистанция?

Това, което третираме като усет за дистанция, е начинът, по който виждаме триизмерно. Елементите, причиняващи ефекта на дистанция и дълбочина в образите, са перспективата, светлосенките и движението. Формата на усещането, наречено от оптичната наука пространствено възприятие, се доставя от изключително сложна система. Накратко тази система може да бъде обяснена така: Гледката, която достига до окото, е двуизмерна. Тоест тя има височина и ширина. Усещането за дълбочина и дистанция е резултат от факта, че двете очи виждат два различни образа по едно и също време. Образът, който достига до всяко едно от очите ни, се различава един от друг от гледна точка на ъгъла и светлината. Мозъкът обединява тези два различни образа, за да формира усещането ни за дълбочина и дистанция.

На тази картина линията отзад изглежда два пъти по-голяма от тази отпред. В действителност обаче и двете линии имат еднакъв размер. Както можем да видим от примера, използването на линиите,перспективата и светлосенките са причината човек да вижда различно еднакви предмети. Всъщност всички тези предмети се наблюдават в едно-единствено място, в зрителния център на мозъка.

     Можем да направим един експеримент, за да разберем това по-добре. Първо, протегнете си дясната ръка напред и повдигнете показалеца си. Сега концентрирайте се върху този пръст, като затворите първо лявото си око, а после дясното. Тъй като в двете очи достигат два различни образа, то вие ще видите пръста да се придвижва леко в едната посока. Сега отворете и двете си очи и докато продължавате да сте концентрирани върху десния си показалец, преместете левия показалец възможно най-близко до окото си. Вие ще забележите, че по-близкият пръст ще бъде съставен от два образа. Това е така, защото сега за по-близкия пръст е формирана различна дълбочина от тази на по-отдалечения. Ако отворите и затворите очите си едно по едно, ще видите, че пръстът, който е разположен по-близко до окото ви, ще изглежда като че се движи повече, отколкото този, който е отдалечен. Това се дължи на нарастващите различия между образите, които се явяват във всяко едно от очите. Когато се подготвя триизмерен филм, се използва тази техника; гледки, снимани от два различни ъгъла, се поставят върху един и същи екран. Публиката си слага специални очила, които имат цветен филтър и поляризират светлината. Филтрите в очилата пречистват едната от двете гледки и мозъкът ги превръща в един единствен триизмерен образ.

     Усещането за дълбочина в ретина с две измерения е много подобно на техниката, която художниците използват, за да създадат у наблюдаващия чувството за дълбочина в двуизмерна картина. Съществуват определени фактори, които дават в резултат чувството за дълбочина, като например поставянето на предмети един върху друг, атмосферната перспектива, промени в консистенцията, линейна перспектива, размерите, височината и движението. Така например промяната в консистенцията е много важна при възприемането на дълбочина.

     Например почвата, върху която вървим във ферма, пълна с цветя, е консистенция. По-близките до нас консистенции са по-детайлни, докато тези, които са по-отдалечени, изглеждат по-бледи и трудно различими. Следователно, по-лесно е да определиш дистанцията на предмети, разположени върху някаква консистенция. Освен това ефектите на светлосенките също спомагат за възприемането на триизмерен образ.

     Причината, поради която се възхищаваме на нарисувана от известен художник картина, е предаденото й усещане за дълбочина и реалност, които са постигнати посредством използването на елементите на светлосенките и перспективите.

     Перспективата следва от факта, че отдалечените предмети изглеждат по-малки, съпоставени с тези, които са по-близко, в зависимост от хората, които ги наблюдават. Така например, когато погледнем един пейзаж, отдалечените дървета изглеждат малки, докато тези, които са по-наблизо, изглеждат големи. Подобно, на картина с планина като заден фон планината се рисува по-малка от човека, който е на преден план. При линейната перспектива художниците използват успоредни линии. Например железопътните линии, слети в хоризонта, създават ефект на дистанция и дълбочина.

Един от значимите елементи, които създават усещане за дълбочина, са различията в консистенцията. По-близките до нас консистенции могат да бъдат разгледани подробно, докато тези, които са по-далеч, изглеждат по-неясни. Така например, както можем да видим на картината вляво, върху хартия бива създадена триизмерна консистенция с усещане за дълбочина и която вследствие на използваните цветове и светлосенки изглежда сякаш е релефна. Въпреки че всички точки от картината вдясно са бели, те изглеждат като че блещукат в черно и бяло.

Методът, който художниците използват в рисунките си, е валиден също и за образите, които се намират в мозъка. Дълбочината и светлосенките се създават по същия начин в двумерното пространство в мозъка. Колкото по-голямо е количеството на детайли в картината, толкова по-реална изглежда тя и повече заблуждава разума ни. Ние се държим, като че съществува истинска дълбочина и дистанция, като че съществува трето измерение.

СЪЗДАВАНЕ НА КАРТИНА В ДЪЛБОЧИНА ВЪРХУ ДВУМЕРНА ПОВЪРХНОСТ

Всички картини обаче са като филмов квадрат върху плоска повърхност. Зрителната кора на мозъка е малка колкото кредитна карта! Разстоянията, образите на отдалечени къщи, звездите на небето, луната, слънцето, летящите в небето самолети и птици - всички те са натъпкани в това малко пространство. Тоест, технически не съществува никакво разстояние между чаша, която може да държите с протегната ръка, и самолет, който, ако погледнете нагоре, ще ви се стори, че е на хиляди километри разстояние над вас. Всички те са разположени на една и съща повърхност, а именно сетивния център на мозъка.

Така например изчезващ на хоризонта кораб в действителност не е на множество мили разстояние от вас. Корабът е в мозъка ви. Первазът, към който гледате, разположената пред прозореца ви топола, улицата пред къщата ви, морето и корабите, плаващи в него, всички те са в зрителния център на мозъка, върху една двумерна повърхност. Така както един художник, използвайки отношението на размерите, нюансите на цветовете, светлосенките и перспективите, може да изобрази усещане за дистанция върху една двумерна картина, така се формира и усещането за разстояние в мозъка. В заключение, фактът, че усещаме предметите като отдалечени или разположени наблизо, не трябва да ни заблуждава, защото дистанцията е чувство като всички останали.

Във всяка една от тези картини съществува една много реалистична дълбочина. Триизмерен образ с дълбочина може да бъде формиран върху двумерно платно, използвайки светлосенки и перспективи. Този елемент на реализма може да бъде засилен в зависимост от способностите на художника. Същото може да се каже и за нашето собствено възприятие, тъй като образът, който достига до ретината, съществува като двуизмерен. Образът, който достига всяко едно от очите ни обаче, се превръща в един единствен образ, така че нашият мозък възприема един триизмерен образ с дълбочина.

12- George Berkeley, A Treatise Concerning the Principles of Human Knowledge, 1710, Works of George Berkeley, vol. I, ed. A. Fraser, Oxford, 1871 p. 35-36
13- Orhan Hancerlioglu, History of Idea, Remzi Kitabevi, Istanbul: 1987, p.447
14- George Politzer, Principes Fondamentaux de Philosophie, Editions Sociales,
Paris, 1954, pp. 38-39-44

Начална страница