По същия начин стоят нещата и при слуха. С други думи, ние чуваме звуците в нашия мозък по същия начин, както виждаме и образите от намиращия се в мозъка ни свят. Външното ухо събира наличните звуци чрез ушната мида и ги отпраща към средното ухо, средното ухо препраща звуковите вибрации към вътрешното ухо, като ги усилва, а вътрешното ухо изпраща тези вибрации към мозъка, като ги превръща в електрически сигнали. След това тези съобщения биват изпратени в слуховия център, където звуците се интерпретират. Точно както зрението се осъществява в зрителния център, така и чуването става в слуховия център в мозъка.
      По-скоро в мозъка ни. Така както зрителният процес.

Мозъкът е както светлоустойчив, така и изолиран от звук. Следователно, дори ако звуците, които чуваме, са високи, във вътрешността на мозъка ни е много тихо. В тази тишина обаче има съзнание, което може да превръща електрическите сигнали в мелодия, която той или тя обича, или в гласа на приятел, или в звука на звънящ телефон.

     В мозъка ви, който е изолиран от звук, вие можете да слушате оркестър, свирещ симфония; можете да чувате всички звуци в един широк обхват от честоти и децибели, от шумоленето на листата до бръмченето на реактивен самолет. Когато отивате на концерт на любимия ви певец, плътният и силен шум, който изпълва целия стадион, е формиран в дълбоката тишина в мозъка ви. Когато си пеете високо, вие чувате звука от мозъка си. Ако можехте в този момент да запишете на магнетофон звука в мозъка ви, обаче вие няма да чуете нищо друго освен тишина. Това е необикновен факт. Електрическите сигнали, които достигат до мозъка, се чуват в мозъка ви като звуци, например като шума от концерт на стадион, препълнен с хора.

Всички миризми се намират в мозъка

      Ако някой бъде попитан как усеща миризмите около себе си, той най-вероятно ще отговори: "с носа ми". Този отговор обаче не е правилен, въпреки че по-голямата част от хората мигновено ще направят заключението, че това е правилно. Гордън Шепърд, професор по неврология в университета Джейл, обяснява защо това не е вярно, така: "Ние си мислим, че миришем с носа си, но това е нещо като да казваме, че чуваме с месестата част на ухото си."9

      Нашето обоняние работи посредством механизъм, подобен на този на всички останали сетивни органи. Всъщност единствената функция на носа е способността му да действа като входен канал за помирисване на молекули. Летливите молекули, като ванилия или миризмата на роза, попадат върху рецептори, разположени върху косъмчетата в една част от носа, наречена епител, и започват да си взаимодействат с тях. Резултатът от взаимодействието между ароматните молекули и епитела достига мозъка под формата на електрически сигнали. Чак тогава тези електрически сигнали биват възприети от мозъка като аромат.

Ето така всички миризми, които ние определяме като приятни и неприятни, са просто възприятия създадени в мозъка след като взаимодействието с летливите молекули бъде превърнато в електрически сигнали. Ароматът на парфюм, на цвете или на храна, която харесвате, на море, с една дума, всички миризми, които харесвате или не, се възприема в мозъка. Ароматните молекули обаче в действителност никога не достигат до мозъка. При обонянието единствено електрическите сигнали са тези, които достигат до мозъка, така както става и при слуха и зрението.
    
      Следователно миризмата не се придвижва в някаква определена посока, защото всички аромати се възприемат от центъра за обоняние в мозъка. Така например миризмата на кейк не идва от фурната, така както и миризмата на ядене не идва от кухнята. Подобно, ароматът на цветя не идва от градината, както и уханието на море, което е на известно разстояние от вас, не идва от морето.Всички тези ухания се усещат в едно и също място, в съответната област в мозъка. Извън този сетивен център не съществува понятието ляво или дясно, отзад или отпред. Въпреки че всяко едно от усещанията изглежда, че има различни последици и може да изглежда, като че идва от различни посоки, в действителност всички те се формират в мозъка.      

      Миризмите, които се създават в центъра за обоняние в мозъка, се приема че са миризмите на външните предмети. Все пак обаче образът на розата се създава в зрителния център, а уханието й в центъра за обоняние. Ако съществува истинска миризма отвън, то ние никога не можем да я достигнем. Философът Джордж Бъркли е осъзнал значението на този факт и казва следното: "Първоначално се вярваше, че цветовете, ароматите и др. 'наистина съществуват', но след това представите от този вид бяха отхвърлени и стана ясно, че те съществуват единствено като последица от усещанията ни".

Целта на носа е да възприема ароматните сигнали и да ги предава в мозъка. Миризмата на супа или на роза се усеща в мозъка. Човек обаче може да усети миризмата на супа или роза в съня си - дори при липсата на каквато и да била супа или роза. Посредством усещането за вкус, обоняние, зрение, слух и осезание Бог формира в мозъка толкова убедителна колекция от усещания, че са необходими доста обяснения, докато се покаже на хората, че всички тези възприятия стават в мозъка и че в действителност те не се съотнасят с автентичността на което и да е от нещата, които виждат. Това е величествената Божия мъдрост.

     
Би било полезно да разгледаме сънищата, за да разберем, че обонянието е само усещане. Когато хората сънуват, така както образите изглеждат съвсем реално, така и миризмите се усещат, сякаш са истински. Например един човек, който в съня си отива на ресторант, може да избере вечерята си посредством миризмите на включените в менюто ястия; някой, който сънува, че отива на крайбрежна разходка, може да усети мириса на море, а друг, който пък сънува, че е в градина с маргаритки, би усетил прекрасния им аромат. По същия начин, човек, който сънува, че отива в парфюмериен магазин и си избира парфюм, би могъл да направи разлика между отделните аромати. Всичко в сънищата е толкова реално, че когато човек се събуди, се учудва от този факт.

С малка концентрация човек може да обрисува лицето на съпругата си или да си представи уханието на маргаритки в мозъка си. Въпросът тогава е кой е този, който вижда, без да са му необходими очи, или който мирише, без да му е необходим нос, неща, които физически не съществуват наблизо? Това същество е душата на човек.

     Всъщност, за да разберем този въпрос, не е необходимо да изследваме сънищата. Достатъчно е дори да си представим изображението на едно от нещата, които споменахме, като при примера с маргаритките. Ако се концентрирате върху една маргаритка, вие ще почувствате като че усещате аромата й, въпреки че я няма. Миризмата сега се намира в мозъка ви. Ако искате да визуализирате майка си в мозъка ви, вие ще я видите там, въпреки че тя няма да е пред вас; по същия начин можете да си представите уханието на лилия, въпреки че нея я няма. Психологът Майкъл Поснър и Маркус Райчл, невролог във Вашингтонския университет, коментират по следния начин въпроса как възникват зрителните възприятия и другите усещания дори и при липсата на външен стимул:

     Отворете си очите и без да полагате никакви усилия, една гледка ще запълни кръгозора ви; затворете очите си и започнете да мислите за тази гледка, вие можете да призовете някакво изображение от нея, разбира се, не толкова живо, монолитно и завършено, колкото гледката, която сте видели с очите си, но все пак такова, което улавя основните характеристики на гледката. И в двата случая образът на гледката се формира в мозъка. За да отличим образа, формиран от същинския зрителен процес, от образа, който сме си представили, ще наречем първия "възприятие". Възприятието се формира като резултат от попадането на светлината върху ретината и изпращането на сигнали, които по-късно биват обработени в мозъка. Но как е възможно да създадем образ, когато никаква светлина не попада върху ретината, за да може да изпрати такива сигнали?10

     Не е необходимо да съществува външен източник, за да формирате някакъв образ в мозъка си. Същото е вярно и при обонянието. Така както в сънищата си усещате миризма, която в действителност не съществува, така също не можете да бъдете сигурни дали предметите, които миришете в реалния си живот, съществуват извън вас или не. Дори ако приемем, че тези предмети съществуват, то вие никога не можете да осъществите контакт с действителните предмети.

      Усещането за вкус може да бъде обяснено по начин, подобен на този за останалите сетивни органи. Възприемането на вкус се причинява от малки пъпчици, разположени по езика и гърлото. Езикът може да улови четири различни вкуса - горчив, кисел, сладък и солен. Вкусовите луковички, след верига от процеси, превръщат сетивната информация в електрически сигнали и след това ги препращат към мозъка. По-късно тези сигнали се възприемат от мозъка като вкусове. Вкусът, който усещате, когато ядете кейк, кисело мляко, лимон или плод, всъщност е процес на интерпретиране на електрическите сигнали в мозъка.

      Образът на кейк ще бъде свързан с вкуса за сладко, а всички те се зараждат в мозъка и всичко усетено е свързано с кейка, който вие толкова много обичате. Вкусът, който усещате, след като сте изяли с голям апетит кейка си, не е нищо друго освен последица, създадена в мозъка ви и причинена от електрическите сигнали.      
     
      Вие усещате само това, което мозъкът ви интерпретира от външните стимули. Вие никога не можете да достигнете до истинския предмет; така например не можете да видите, помиришете или усетите вкуса на самия шоколад. Ако вашите нерви за усещане на вкус бяха прекъснати, то би било невъзможно вкусът на нито едно от нещата, които ядете, да достигне до мозъка ви и вие бихте загубили напълно чувството си за вкус. Фактът, че вкусовете, които усещате, изглеждат изключително

Осезанието също се осъществява в мозъка

     
      Осезанието е един от факторите, който пречи на хората да се убедят в гореспоменатата истина, т.е.,че зрението, слухът и усещането за вкус стават в мозъка. Така например, ако кажем на някой, че вижда дадена книга в мозъка си, и ако той не помисли внимателно, би ни отговорил: " Аз не мога да видя книгата в мозъка си; Виж, аз я докосвам с ръката си". Или ако му кажем: "Ние не можем да знаем дали тази книга наистина съществува като материален предмет навън, или не", то същият повърхностно мислещ човек би ни отговорил: "Не..., виж..., аз я държа в ръцете си и усещам твърдостта й - това не е възприятие, а наличие, което има материална същност". Съществува обаче един факт, който такива хора не могат да разберат или може би просто пренебрегват.

      Осезанието също става в мозъка, така както и всички останали възприятия. Тоест, когато докоснете материален предмет, вие усещате дали той е твърд, мек, влажен, лепкав или копринен, в мозъка. Въздействията, които идват от връхчетата на пръстите ви, биват препратени към мозъка под формата на електрически сигнали и тези сигнали биват възприети от мозъка като осезание. Например, ако докоснете грапава повърхност, вие никога няма да можете да узнаете дали тя в действителност наистина е грапава или какво всъщност представлява грапавата повърхност. Това е така, защото вие никога не можете да докоснете истинската грапава повърхност. Знанието, което имате относно докосването на повърхността, представлява интерпретацията на определен стимул от страна на мозъка ви.

Фактът, че усещате книгата, която четете в момента, не променя действителността, че образът на книгата се формира в мозъка ви. Както образът на книгата, така и усещането на книгата се създава в мозъка.

      Човек, който си говори с близък приятел, докато пият по чаша чай, когато се опари, незабавно отдръпва ръката си от чашата. В действителност обаче той усеща топлината на чашата в мозъка си, а не върху ръката си. Същият човек вижда във въображението си образа на чашата с чай и усеща аромата и вкуса му също във въображението си. Този човек обаче не осъзнава, че чая, на който се наслаждава, в действителност е едно усещане в мозъка му. Той смята, че чашата съществува извън него и че говори с приятеля си, чийто образ се намира също в мозъка му. В действителност това е един необикновен факт. Допускането, че той докосва истинската чаша и пие истинския чай, което изглежда оправдано от впечатлението му за твърдост и топлина на чашата, както и от вкуса и аромата на чая, показва поразителната яснота и съвършенство на усещанията, които съществуват в нечий мозък. Тази важна истина, която изисква внимателно обсъждане, е обяснена от философа Бертранд Ръсел така:

     Що се отнася до осезанието, когато натиснем масата с върха на пръстите си, това е електрическо смущение на електроните и протоните на върха на пръстите ни, породено, според съвременната физика, от близостта на електроните и протоните на масата. Ако същото смущение на върховете на пръстите ни възникне по някакъв друг начин, ние ще имаме същите усещания, въпреки че там няма да има маса. 11

Моментът, който Ръсел отбелязва тук, е изключително важен. Всъщност, ако на върховете на пръстите им бъде даден стимул по друг начин, то ние бихме почувствали напълно различни усещания. Както ще бъде обяснено подробно по-нататък, днес това може да бъде направено посредством механични стимулатори. С помощта на специална ръкавица човек може да почувства усещането, че гали котка, ръкостиска се с някого, мие си ръцете или докосва твърд материал, въпреки че никое от тези неща не съществува. В действителност, разбира се, нито едно от тези усещания не отразява явления в реалния свят. Това е още едно доказателство, че всички усещания, почувствани от човешките същества, се формират в мозъка.

 

Начална страница